Светофарът хвана трамвая и аз се затичах. Качих се от предната врата. Хората се блъскаха в тази предна част на трамвая, настъпваха се по краката и с плътно притискане на телата в салса или зумба позиции се разминаваха. Веждите ми се повдигнаха в учудване, защото докато тичах към трамвая забелязах, че задната му част беше полупразна. Да не би ватманът да раздава безплатни билети? Нямаше такова нещо и аз се запромъквах назад. Да, имаше дори свободни за сядане места и тъкмо се втурнах към едно предвкусвайки как ще си чета книгата до последната спирка и една невидима, лепкаво-гъста като пача смрад ми отмести главата назад. Погледът ми веднага откри източника – клошар, сгушен в мазно-черна шуба върху една от седалките. Вонята беше като къч на кон едновременно в челото и сърцето и подсечка през краката от полудяла косачка за трева.
Отдалечих се на безопасно разстояние – носът ми пищеше за реанимация!
Клошарят държеше под мишница отдавна умряло и вече започнало да се разлага куче, а по пода под него капеха бели трупни червеи… Смрадта, която връхлиташе с тлъсти цунамени вълни изнасили въображението ми и го принуди да халюцинира в опит да си обясни ситуацията. Даже блесна предположението, че клошарят всъщност е умрял и вече е в някаква степен на разложение. Очевидните му донамествания в седалката усилено се бореха с убеждението ми, че жив човек не може да излъчва подобна убийствена миризма.
Около епицентъра от който тръгваше ужасната смрад, която влизаше с брутален взлом в ноздрите, посичаше със замах мирисните рецептори и секваше дъха, се бяха разположили на различно разстояние хора с тревожни физиономии. По това къде в осмърдяното пространство се позиционираха те, можеше точно да се диагностицира степента на синузит – от остър до хроничен. Наблюдавах внимателно лицата на новите хора, които се качваха и радостно се насочваха към празните седалки около човека, чието тяло беше обявило война на къпането и очевидно отдавна я беше спечелило! Някои още преди да седнат отскачаха назад от миризливия боксов удар в носа, правеха физиономия, изразяваща вътрешната им борба с повръщането и тичешком се отдалечаваха. Имаше и такива с флегматични нервни процеси или някакви религиозни стоици, вярващи в пречистването на душата чрез максимално страдание – те сядаха, вдишваха непредпазливо, стисваха зъби, оглеждаха се победоносно за миг, но когато от миризмата ушите им започваха да пищят, а очите им да се насълзяват, бавно се изправяха, за да не признаят поражението си, се отдалечаваха с привидно достойнство.
Бях седнал в демилитаризираната зона, на около 6 – 7 метра, близо до вратата и се стараех да затаявам дъха си. Спомних си нещо прочетено за йогите, които в продължение на 5 минути вдишвали само веднъж и постигали това умение с многогодишни упорити тренировки. Гарантирам, че го усвоих само в рамките на 2 две спирки.
Тогава научих и какво представлява щастието – то е нещо толкова достъпно и просто – глътката свеж въздух, когато вратата на трамвая се отвори. Кристална хималайска свежест, пресен сок от диня и разведряващ морски бриз окъпваха и възкресяваха изгорената носна лигавица. Непоносимо яркият контраст превърна мръсния софийски въздух в ароматен полъх от зелените поля на родния дом на Хампърдинг!
И току-що съвзел се от насилствено предизвиканата от трупната смрад мозъчна парализа, улових оцеляла и може би налудна мисъл: дали това не е решението на проблема за софиянци с градския смог? Няколкостотин некъпани перничани да се разпределят из целия градски транспорт. Това ще накара хората да преоткрият очарованието на пешеходството и да дишат, да дишат с пълни гърди, свободни от всякакви оплаквания и несгоди!
18.01.2020 г. Д.Кръстев